От една дъщеря на алкохолик
Ако някога сте присъствали на маскен бал, значи разбирате как аз гледах на живота си. Нещо непрестанно ме караше да крия гнева, болката, безсилието, негодуванието си зад усмивка – хубава усмивка – широка. Животът ми беше изиграване на щастие. Винаги постигах това, с което се захванех, но с много усилия и безсмислен инат – нямаше удоволствие от постигнатото. Накрая винаги се чувствах празна, още по-загубена. Някъде дълбоко имаше една огромна дупка, която никога не изчезваше, напротив, поглъщаше всичко. Тогава още си мислех, че другите са виновни, че бог е виновен, че обстоятелствата са срещу мен и аз съм най-неоправданата в целия свят. Мразех света, защото не беше перфектен, и мразех себе си по същата причина. Всеки мой недостатък беше наказание за мен и аз или обвинявах яростно другите, или себе си. Бях неспособна да се изправя пред проблема и да го преодолея – някак си бях изпуснала живота си от контрол и само се преструвах, че той е точно такъв, какъвто трябва. Никога не допусках задълго някого до себе си – имах редки моменти на откровение, които бързо преминаваха и аз отново се затварях в себе си – външно студена, а вътрешно болезнено чувствителна. Не мога да кажа, че нямах поводи за щастие, или че нямах хора до мен, напротив! Винаги съм имала приятели и близки до мен. Тогава просто още не знаех – не можех да ги видя, да ги оценя – аз мразех всички, защото мразех себе си. Та аз не можех сама да се понасям, камоли да понасям някой друг. Бях изгубена, а когато си позволях да го почувствам, понякога пиех и си вярвах, че съм по-добре. Алкохолът е идеалната маскировка за маскен бал – тогава наистина си вярваш! Вярваш, че си много готин, че можеш да постигнеш всичко, че животът е в краката ти. В такива моменти все едно някой друг поемаше курса на собствения ми живот – ако съм губила контрол над себе си – тогава беше най-зле. Все повече потъвах. Загубих себе си някъде по пътя и не мислех да се върна, за да се потърся. Всъщност не смятах нищо да правя, защото съдбата беше виновна, а моята роля беше да страдам и да се самосъжaлявам. Това алиби ми вършеше работа и аз се чувствах като мъченица, докато не дойде моментът маската ми да се пропука. Бях на 18. Процесът отдавна беше започнал, но тогава ме осени с гръм и трясък. Близките ми се пробудиха за нов живот, здравееха, усещах ги за пръв път от много време истински щастливи и виждах, че влагаха усилия да се променят. Тогава какво оставаше за мен – вече нямах причина да бъда онеправдана жертва – значи най-сетне бе дошъл моментът истински да се радвам и да бъда щастлива – край на маскения бал! Сами се досещате, че това не се случи – даже напротив – моята депресия се задълбочи, докато един ден реших, че не мога повече така – нещо трябваше да се случи, иначе щях да експлодирам. Тогава една мисъл се прокрадна в съзнанието ми: може би с мен нещо не беше наред?!? Ако светът е добър и красив, а аз не мога да го почувствам дори за миг, значи проблемът беше в мен. И тогава реших за пръв път да сваля маската си, да спра да се преструвам и отидох да се наплача на първата си сбирка на група за взаимопомощ.
Ходя от две години на такива групи. Посещавам живи и онлайн сбирки всяка седмица. От над десет години не вкусвам алкохол.