Ако някога сте присъствали на маскен бал, значи разбирате как аз гледах на живота си. Нещо непрестанно ме караше да крия гнева, болката, безсилието, негодуванието си зад усмивка – хубава усмивка – широка. Животът ми беше изиграване на щастие. Винаги постигах това, с което се захванех, но с много усилия и безсмислен инат – нямаше удоволствие от постигнатото. Накрая винаги се чувствах празна, още по-загубена. Някъде дълбоко имаше една огромна дупка, която никога не изчезваше, напротив, поглъщаше всичко. Тогава още си мислех, че другите са виновни, че бог е виновен, че обстоятелствата са срещу мен и аз съм най-неоправданата в целия свят. Мразех света, защото не беше перфектен, и мразех себе си по същата причина. Всеки мой недостатък беше наказание за мен и аз или обвинявах яростно другите, или себе си. Бях неспособна да се изправя пред проблема и да го преодолея – някак си бях изпуснала живота си от контрол и само се преструвах, че той е точно такъв, какъвто трябва. Никога не допусках задълго някого до себе си – имах редки моменти на откровение, които бързо преминаваха и аз отново се затва­рях в себе си – външно студена, а вътрешно болезнено чувствителна. Не мога да кажа, че нямах поводи за щастие, или че нямах хора до мен, напротив! Винаги съм имала приятели и близки до мен. Тогава просто още не знаех – не можех да ги видя, да ги оценя – аз мразех всички, защото мразех себе си. Та аз не можех сама да се понасям, камоли да понасям някой друг. Бях изгубена, а когато си позволях да го почувствам, понякога пиех и си вярвах, че съм по-добре. Алкохолът е идеалната маскировка за маскен бал – тогава наистина си вярваш! Вярваш, че си много готин, че можеш да постигнеш всичко, че животът е в краката ти. В такива моменти все едно някой друг поемаше курса на собствения ми живот – ако съм губила контрол над себе си – тогава беше най-зле. Все повече потъвах. Загубих себе си някъде по пътя и не мислех да се върна, за да се потърся. Всъщност не смятах нищо да правя, защото съдбата беше виновна, а моята роля беше да страдам и да се само­съжaлявам. Това алиби ми вършеше работа и аз се чувствах като мъченица, докато не дойде моментът маската ми да се пропука. Бях на 18. Процесът отдавна беше започнал, но тогава ме осени с гръм и трясък. Близките ми се пробудиха за нов живот, здравееха, усещах ги за пръв път от много време истински щастливи и виждах, че влагаха усилия да се променят. Тогава какво оставаше за мен – вече нямах причина да бъда онеправдана жертва – значи най-сетне бе дошъл моментът истински да се радвам и да бъда щастлива – край на маскения бал! Сами се досещате, че това не се случи – даже напротив – моята депресия се задълбочи, докато един ден реших, че не мога повече така – нещо трябваше да се случи, иначе щях да експлодирам. Тогава една мисъл се прокрадна в съзнанието ми: може би с мен нещо не беше наред?!? Ако светът е добър и красив, а аз не мога да го почувствам дори за миг, значи проблемът беше в мен. И тогава реших за пръв път да сваля маската си, да спра да се преструвам и отидох да се наплача на първата си сбирка на група за взаимопомощ.

Ходя от две години на такива групи. Посещавам живи и онлайн сбирки всяка седмица. От над десет години  не вкусвам алкохол.