Истории за промяната

За нас

„Равни БГ“ e коалиция от 37 граждански организации, които се борят активно за защита на правата на човека, устойчиво развитие, застъпничество и подкрепа на уязвими групи. Те работят из цялата страна, а дейността им е доста различна. И все пак ги обединява едно – това, че цели общности, семейства и региони се развиват благодарение на техните всекидневни усилия. Че там, където институциите често са абдикирали от отговорност, мнозина разчитат единствено на тях.

Медиите рядко разказват техните истории, а агресивните гласове на политици и популисти често ги превръщат в мишена за нападки, заплахи и преследване. Сякаш има две действителности – онази шумната, основана на омраза. И другата – на хората из цялата страна, които се уповават единствено на тяхната подкрепа.

Да разкажем за тези хора и за организациите, на които са посветили живота си, е възможно само чрез техните истории. Историите на специалистите, активистите, доброволците и хората, които разчитат на тях. Това са истории на болка и вдъхновение. На отчаяние и надежда. И на много човещина и солидарност.

Истории за промяната.

Истории

За кого свирят флейти в Родопите?

Диана, Недялка и Радка от Клуб на жените „Родопчанка“ отдавна са осъзнали, че ще постигнат промяната по-лесно, ако имат съмишленици – хора и бизнеси, склонни да помагат, даряват и отдават времето си за благородни каузи. Така ще успеят да допринесат за изхранването на нуждаещите се, за подкрепата на пострадалите от домашно насилие и за възпитаването на местните деца в ценностите на доброволчеството. 

Преди време съдбата ги среща с Христо, а той освен в съмишленик, се превръща и в тяхно вдъхновение – доброволец, мотиватор, учител, дарител и опора за много нуждаещи се. Сам преживял насилие в детството си, той се посвещава в помощ на пострадалите. Казва, че някак инстинктивно усеща, когато някой таи в себе си трудна житейска история и не се щади, за да помогне. 

Повече от три години Клуб на жените „Родопчанка“ и Христо организират благотворителни базари, за да подкрепят семейства в нужда. Мобилизират всичките си възможности. Дори в края на ски сезона жените от клуба събират счупените щеки от Пампорово, а Христо ги превръща в ирландски флейти, които продават на организираните от тях кампании за набиране на средства. Успяват заедно да осигурят храна, дрехи, лекарства и транспорт на хора със заболявания. Но не само това – работят с деца и тийнейджъри от всички училища в града, за да ги отдалечат от агресията и да ги подкрепят да се развиват. 

Това е само малка част от благородната мисия на родопчанките. А те не се отказват и прегръщат нови и нови каузи вече 20 години, защото искат да продължат традицията на стотиците силни и неуморни жени от родопския край, които са минали през всевъзможни изпитания, но са запазили несломимостта и борбения си дух. Затова немалка част от тяхната дейност е посветена и на това, чрез изложби, репортажи и събития да се запази паметта на техните предшественички – жените от този край, които са предизвикали промяната през вековете.

(ти + аз = правата ни)

Лили и Дари сключват брак във Великобритания под звуците на “You and I”. Песен за онези простички неща, за които всички мечтаем. Но които не са позволени на хиляди хора у нас. Защото обичат човек от същия пол. И защото законът не го позволява. Оттогава следват 7 години битки да регистрират партньорството си и да поемат всички права и задължения, свързани с него и в България. До тях неизменно е адвокат Деница Любенова от ЛГБТ организация Действие. 

Ти и аз. Ние. И бездушната бюрокрация, която често предпочита мълчаливите откази, протакането, позоваването на членове, които нямат връзка с конкретния случай.

Лили и Дари са заедно от 14 години. Започват връзката си в труден за едната период на боледуване. Но именно този период разкрива основата на техните отношения – това да бъдеш опора за партньорката си в добро и лошо. И да я подкрепяш и обичаш независимо от трудностите по пътя. При тях тези трудности не са малко – ЛГБТИК+ хората в България са лишени от над 300 права, които са достъпни за хетеросексуалните хора. Ако единият партньор постъпи в болница, другият няма право да го посети и да даде съгласие за животоспасяваща операция. Неуредени са правата при осиновяването и грижата за децата, притежаването на имуществото, наследяването, данъците, защитата от домашно насилие и още, и още…

Наскоро една малка победа все пак беше постигната – Европейският съд по правата на човека постанови решението си по делото „Коилова и Бабулкова срещу България” и задължи държавата да създаде правна рамка, която да признае еднополовите връзки. Двойките у нас със сключен брак в чужбина са много, но това е първият пробив. 

Това е една от безбройните битки на Действие в условията на институционален натиск, език на омразата и заплахи. А битката на Лили и Дари е битка за цялата общност. За да могат ЛГБТИК+ хората у нас да живеят достоен живот с гарантирани човешки права.

Ти. Аз. Ние…

Предай нататък…

„Никога не се съмнявайте, че малка група от мислещи, отдадени граждани може да промени света. В действителност, това е единственото нещо, което някога го е променяло,“ казва американската антроположка и феминистка Маргарет Мийд. 

Вече над 25 години екипът на „Си Ви Ес – България“ променя света за стотици млади хора, като ги напътства да намерят онова, което истински ги пали и мотивира. Организацията е инициатор, координатор и партньор на множество доброволчески инициативи в страната и чужбина. Екипът работи с настанените в бежанските лагери, с деца в неравностойно положение, помага в изграждането на еко селища… Но най-важното – успява да възпита няколко поколения в ценностите на доброволчеството, давайки им възможност да пътуват, да учат и да обменят опит, докато работят за различни каузи. 

Диляна е един от тези стотици доброволци, които откриват себе си благодарение на  „Си Ви Ес – България“. Попада в организацията преди 20 години, точно след като е завършила университет. Първият ѝ проект я отвежда в Германия за 6 месеца и така се заражда пламъкът на себеотдаването, който гори с пълна сила до днес и стопля с ентусиазъм хората около нея.

Преди няколко години Диляна се събужда с мисълта „Ама какво ми става, защо още не съм завела децата си на доброволчески лагер!“. С тази мисъл тя отива в съседна Сърбия заедно с Доротея и Деян, които вече са достатъчно големи да тръгнат по стъпките ѝ. Така стават част от каузата на детския лагер „Кошер на приятелството“ – инициатива на местни доброволци, подкрепена от ентусиасти от различни държави, която осигурява една вълнуваща лятна ваканция на деца от уязвими групи от Сърбия, Косово и Македония. Няколко седмици, изпълнени с незабравими моменти и сладки мигове на физическа умора, които Диляна и семейството ѝ си подаряват, докато помагат в подготовката и провеждането на лагера.

Влюбват се в идеята на „Кошер на приятелството“ и от 2018 г. насам са част от нея. Опитът им е толкова вдъхновяващ, че привлича и тяхната приятелка Ива, заедно с дъщерите ѝ Йоана и Вяра. Ива винаги е искала да се занимава с доброволческа дейност, но не е била запозната с възможностите за това. В Сърбия има този шанс. Двете жени и децата им успяват да създадат множество дълготрайни приятелства, да получат и да дадат усещането за принадлежност на младежи с нелека съдба. Като майки Диляна и Ива смятат, че доброволческият труд е основополагащ за изграждането на ценности и разширяване на мирогледа – нещо, което дори училището рядко успява да постигне в днешно време. И най-важното – двете могат да прекарат качествено време с децата си, докато придобиват нови знания и умения, които да предадат нататък…

Синята стая:

Синята стая прилича на детска стая. Но не като онези, в които се нижат години безметежно детство. Там детството е нещастно.

Синята стая изглежда като детска стая. С играчки, моливи за рисуване, малки столчета. Детето си играе в уютна и защитена среда. С него е седнал специално обучен психолог от екипа на фондация „Мисия Криле“. И разговарят. 

Защото детето от Синята стая е преживяло насилие. Или е било свидетел на насилие. И трябва да бъде чуто. Без да е сковано от страх и срам. И без да се среща лице в лице с полицаи, прокурори, адвокати, а често и със самия насилник.

Синята стая е специално място за изслушване на деца – преживели или свидетели на насилие. Физическо, сексуално, тежки разводи, синдром на родителското отчуждение. Тези деца са на възраст между 3 и 19 години и са видели най-мрачната страна на живота. И поне разговорът за нея може да бъде на място, където към тях се подхожда с доверие, грижа и разбиране. От съседното помещение наблюдават представители на институциите, юристи, полицаи. И получават отговори на въпросите си. 

А в Синята стая детето и психологът първо се опознават – научават се да говорят на един и същ език: цветовете, миризмите, посоките, наименованията на частите на тялото, какво се казва, когато не знаеш и какво – когато знаеш, но не искаш или не можеш да говориш. Изграждат онази фина връзка помежду си, чрез която постепенно да се стигне до истината за преживяното. Въпреки ужаса и лоялността към възрастните. 

В тази стая Ивайло Ябълкаров е чул какво ли не. Някои от разговорите-разпити са били кратки и успешни, други – трудни и дълги с часове. Вече няколко години той и колегите му от „Мисия Криле“ ръководят Синята стая, наред с множество инициативи за подкрепа на най-уязвимите в района на Стара Загора и Харманли. Помагат на деца и възрастни, които минават през страдание, да вземат живота в свои „криле“. И да полетят отново. 

Питаме Ивайло как се справя след тежки разговори в Синята стая. „Оставам сам със себе си, прегръщам децата си вкъщи, говоря за това с колеги. И добре си давам сметка, че човек не може да реши всички проблеми на света. Но може да продължи да опитва.“

---

* В практиката на съда и прокуратурата на Република България все още не е въведено задължително използване на Синя стая за разпити на деца. Това често зависи от човечността на отделния прокурор, съдия или следовател. Все още хиляди деца се сблъскват със своите насилници из коридорите на институциите. 

Предимно неправителствени организации поддържат и обслужват Сините стаи в градовете. В момента те са малко над 40. 40 детски стаи. Часове разговори. И детски съдби. 

За въздуха и хората!

София ще си поеме въздух. Поне засега... Защото „ТЕЦ-София“ няма да гори боклук в инсинератор за близо 160 млн. евро, част от стратегията за управление на отпадъка в столицата. Проект, който остава само на хартия, благодарение на сдружение „За Земята“.

Данита Заричинова и колегите ѝ от „За Земята“, заедно с активни граждани, които оспорват проекта, започват тази битка преди 8 години. Тогава Столична община тихомълком пуска проекта за изграждане на инсинератор за боклук на обществено обсъждане. Обсъждането се случва през юли – в активния сезон на отпуските, през работно време и без никаква информация в медиите. На обсъжданията очаквано не присъства почти никой. Жителите на съседните квартали нямат представа, че само след няколко години, на метри от домовете им ще се изгарят по 180 хиляди тона боклук годишно. Боклук, в който може да има всякакъв вид опасни отпадъци, попаднали в смесените контейнери…

Най-тревожното обаче е, че екологичната оценка (ОВОС) на проекта не взима предвид настоящото тежко замърсяване на въздуха и факта, че София се намира в котловина. Не се предвиждат евентуалните последици за здравето на хората в околните квартали. Не се говори и как точно ще бъде уреден въпросът със съхранението на опасните остатъци под формата на пепел след изгарянето на боклука. Червените флагове са много и още през 2015 г. Данита и колегите ѝ започват дело, което оспорва екологичната оценка. Губят тази първа битка, но не и мотивацията си да се борят за едно основно право на човека – да дишаме чист въздух. Делото е върнато за преразглеждане в съда, като няколко години по-късно (септември, 2023 г.) съдът се произнася в полза на „За Земята“ и „В името на народа“ както е озаглавено Решение № 5550 на Софийския административен съд.

Инсинераторът за боклук нямаше да реши проблема с отпадъците на София. А напротив, щеше да създаде необходимост от внос на още, за да достигне до изгарянето на 180 000 тона годишно в следващите 29 години, при едва 60 000 тона, които София превръща в гориво. Рециклирането и разделното събиране щяха да забавят още повече темпото си, защото изгарянето е далеч по-лесно… Но както опитът показва, невинаги лесното е по-добрият вариант, особено когато става въпрос за здравето на над 1 млн. души в града, в който живеем. 

Засега можем да си поемем дълбоко въздух…

„Mалката община на големите дела“

Отпадане от училище, трудности да се справят с родителските задължения, баба и дядо, нуждаещи се от медицинска грижа и ТЕЛК, дъщеря в риск да сключи брак едва на 15 години, необходимост от психологическа подкрепа за едно от децата… Всичко това се случва само в едно семейство в района на Нови пазар. С тях работи социалният работник Юсеин и колегите му от сдружение „Хаячи“. Години наред съпровождат семейството и решават проблем след проблем. Представете си това, умножено по хиляда! Защото екипът на „Хаячи“ действа на територията на 70 села в 9 общини.

Домът е там, където има кой да ти подаде ръка. И да спреш опитите си за бягство заради бедност, отхвърляне и принуда. Заради това, че не искаш да те омъжат на 12, а да учиш, да се развиваш, да подобриш живота си. Юсеин, Мюрвет, Мария Христова, Мария Михайлова, Венета, Сузана, Албена, Нуртен, Бонка, Фюлия и колегите им разбират това повече от добре. И денонощно помагат на деца, жени и семейства от Нови пазар да живеят достойно. Много от тях са свързани със сдружението буквално от деца. Първо са станали доброволци, включвали са се в празници, ателиета. Постепенно са получили насърчение и подкрепа да завършат училище, да запишат университет, а после да се върнат като професионалисти, които работят със своите хора – като здравни медиатори, психолози, логопеди, социални работници. Помагат без да съдят. Без да делят по етнос, религия, минало, колкото и страшно да е то. И каквото и да чуят за другите и за себе си, продължават напред. Посрещат уплашените майки в болницата в Шумен, спасяват момичета от ранен брак, грижат се за здравето и семейното планиране на стотици жени в областта. Понякога с риск, заплахи, безсилие. И когато ги питаме какво им е най-тежко, изненадващо идва отговорът: да накараме институциите да работят, да потърсят възможности да се помогне на един или друг. Защото възможности има винаги. 

Когато се обърнат назад, гордостта свети в очите им. Колко много са постигнали, колко далеч са стигнали като личности. Благодарение на сдружение „Хаячи“. На основателките Мюзеям и Мария, които като майки са бдели над тях. И с които сега работят редом. В „Хаячи“, или както хората от областта ги наричат –„малката община”.

Партньори